Радиоесе за "Гаргойл"

Вчера беше шестото издание на литературно-книжното предаване "Страница" по БНР-Благоевград, в което говорех за "Гаргойл" на Андрю Дейвидсън. Една по-отлежала реакция на книгата. Предаването започва с моето радиоесе:
(http://dictum.mediabg.eu/?p=1877).

"Гаргойл" на Андрю Дейвидсън има днес българска премиера

В България днес е премиерата на "Гаргойл" на Андрю Дейвидсън. Бях писала за него преди месец-два тук: http://zoya2008.blogspot.com/2009/08/blog-post_19.html. Когато писах това есе, спомените ми бяха непосредствени и реакцията ми е като прясно оголена рана - малко по-остра, отколкото е разумно може би, но искрена и много лична. Във всеки случай препоръчвам на всички тази книга, купете си я и прочетете. Колкото по-малко литературно образование притежавате, толкова по-добре. Но и да сте литературно-бланширани, няма да я забравите, нито книгата, нито Мариан Енгел, любимият ми женски образ оттогава. Дръжте до себе си и кърпички. Години минаха от онзи ден в Народната библиотека, когато тихо си хлипах на "Ана Каренина". Е, една от историите на Мариан постигна същия ефект, при условие, че умея да чета колкото с емоциите си, толкова и с интелекта си. Но тази книга те обезоръжава, а може би отвращението, с което прочетох началото, успя да оголи нерв, за който не бях подозирала. След като я прочетох бях страшно ядосана на автора за развръзката. Но едно мога да кажа - ако четеш с оголените си нерви, ще получиш невероятна награда. Във всеки случай връзката на читателя с автора и героите е мнгопластова, въртелива и сложна. И още нещо - ако не друго, тази книга съдържа един от най-добре написаните средновековни сюжети. И едни от най-романтичните приказки за любовта. ЛЮБОВТА! Тази книга зарежда. След като я прочетох, не се успокоих, докато не написах десет стихотворения. И все още се хващам, че мисля за нея. Май това прави една книга незабравима.

Холограма с куфар и нагон за живот

Ние, имигрантите, някои от нас, тези, които не се страхуваме да учим децата си на български език в странство, левитираме над океана, левитираме на междата между аз и аз, които не са органично захранени от една земя, една ръка, един дом, един народ. И май не са близките, спомените, приятелите, които ни задържат в това безтегловие. Човек има невероятната способност да забравя, забравяме, някои от нас трудно, други по-лесно. При някои е болест, при други лек. Там, горе, между аз и аз е опънато едно единствено въже, което ни държи в стоманена прегръдка и никога не се къса. Въжето на майчиния език, пъпната връв. И ако всички други въжета един ден се разполовят, това въже ще продължи да тегне там някъде около мен, опасало ме, да се надяваме не около врата, не около краката, опасало ме като спасителен кош, в който да мога да се свия на сухо и топло. И когато ми пораснат отново крила, да мога отново да напусна родния дом и да мога да се връщам. Като холограма с куфар и нагон за живот:

Итака

Колко живота можеш да понесеш за едно земетраене?
Колко пъти можеш да свиеш къща до куфар,
да отрежеш едно тънко парче от главата си,
една мъничка холограма на един завършен човек,
едно коренче, от което да отгледаш пак себе си – сам,
да ги пъхнеш под сгъната блуза, до сивия шал
и да тръгнеш по белия свят – холограма със куфар,
и където замръкнеш да знаеш, че си мушкато сред рози,
или
да не знаеш, че си мушкато сред рози,
да премахнеш от себе си филтрите, ако ли не,
да простиш на света, че премазва ти филтрите,
да строиш нова къща неистово, да строиш ново тяло,
да зариеш онуй малко коренче дълбоко в тълпата
и вторачен напред и нагоре към слънцето, да се радваш
на багрите, да изпитваш нагон за живот –
холограма със куфар и нагон за живот.
Дали пеперудата знае, че когато
мигрира
умира
до три пъти, само четвъртата мъничка холограма
с изящни криле и нагон за живот,
понесла тънко парче непокътната мисия
в куфара на своя чергарски език
допърхва, се връща, неистова,
до реалната
пренаселена пеперудена
шангри-ла.

Честване на поражението

Не съм уверена кое поражение бих искала да чествам - поражението на комунизма, което лично съм преживяла - и комунизма, и неговото поражение, или поражението на идеологията на свободния нерегулиран пазар, което лично живея в момента - и пазара, и поражението му, възможното.

Когато махалото замахне от минус безкрайност до плюс безкрайност, човек се чувства като изцеден в центрофуга парцал. Но може и да е по-лошо. Например ако живееш някаква спойка между минуса и плюса. Знам близо седем милиона, които я живеят. Усещането е гадно - да се разчекваш, да се разтягаш до безкрайност, услужливо домакинствайки на двуглавия демон.

Но както знаем от историята на динозаврите, най-зловещите на вид породи, тези с калцифицираните плочки, остриета, рога и гръбначна броня, са били вегетарианци. Съществата, които са пиели кръв и са се хранели с топли вътрешности, са били малки, бързи и сръчни.

Така че внимавайте от какво се страхувате!

Въпросът не е дали нещо си е твърде огромно и страшно, включително идеологиите, а кои са малките и сръчни раптори, които то изхранва с плътта си. И както е било и тогава, и днес, тези, последните, пируват с недораслите, слабите и немощните тялом и духом.

За американския книжен пазар в "Страници"

В радиопредаването за култура "Страници" по радио БНР-Благоевград (http://radioblg.com) днес говорих за американския книжен пазар.
Валентин Дишев разговаря и със Силвия Томова, Цвета Софрониева, Жан Портанте и Ирена Георгиева.
Ето и запис на предаването: http://dictum.mediabg.eu/?p=1751

Хелоуин 2009

Тази година Хелоуин за малко да не дойде в нашия квартал. Обикновено паяците, прилепите, гробовете и скелетите изпълзяват от гаражите поне две седмици преди деня. Нощем светят, горят им очите, просто е удоволствие да се разхождаш из позорището, в каквото се превръща градът преди Деня на вси светии. Не и тази година. Тази година никой няма да я запомни, а с още по-голямо желание ще я забрави. В деня преди празника обаче магистралите се задръстиха от автомобили в ненормално време. Даа, казах си, не съм сама. Има и други като мене, в последния момент на обход за бонбони и костюми. Едно момиче в магазина държеше две перуки и ме попита с коя е по-Шакира. С кестенявата, казах й. В центровете на града се организират паради и е доста интересно, вървиш с тълпата, зяпаш, снимаш се с разни интересни превъплъщения, но тръпката е другаде. В последните няколко часа къщите се освежиха с украси, в 7 часа, малко преди да се стъмни, се появиха първите "сурвакарчета". Потекоха заплахи и бонбони в торбите. Вече втора година "наваксвам" с децата си. Ако свети къщата или украсите, значи чакат те да им потропаш. Много хора направо си бяха поседнали пред гаражите. Защото има един момент, в който вълните от мераклии за бонбони напират като бурното Черно море. Ако свършат бонбоните, просто загасяш светлините. Само големите деца, тези над 12 години, вървяха без придружаващ родител. Чрийт-о-чрик хиляда пъти. С пиратите и ние тръгнахме от къща на къща. Някак си в последния момент хората спасиха Хелоуин, нахлузиха си маските на дяволи и ангели, вещици и вампири, и се заразхождаха из улиците за радост на всички нас, зажаднелите за малко театър в ежедневието, малко карнавал, много емоция. Кога друг път съседът ти ще тръгне като Смъртта с косата и четирите си деца на чрикочрийтинг, а жена му, тоест пребледнялата монахиня, ще седи пред вратата и ще раздава бонбони. И никой няма да ги сметне за луди. Макар че има състезание по съседски кой е най-най-страшен и чия къща е най-най-мракобесно украсена. Най-страшен за мен си беше съседът Лусио, тоест Повелителят на долната земя, който вяло следеше обезглавяването на поредната булка на ливадата пред къщата си. Направо си изтървах фотоапарата, който пък си глътна батериите в продължение на цяла една минута. Добре, че го съживих някак си. Иначе каква Жена котка съм, нали така?

Херта Мюлер отвъд биографията

(Този текст беше написан за премиерата на новото предаване "Страници" на радио Благоевград, което се излъчва всеки петък от 21 до 23 часа, и прочетен изключително професионално от водещия на предаването Валентин Дишлиев. Ето интернет връзка към радиото и запис на първото предаване; есето е част от втория час. http://dictum.mediabg.eu/?p=1688)



Херта Мюлер спечели най-голямата литературна награда в света, но това не я спаси от сянката на майор Албу. Herta who? Коя е тази Херта, неизвестна и неважна? В книгата й “Днес по-добре да не се бях срещала със себе си” майор Албу е офицерът от Секуритате, с когото тя има ежеседмични срещи точно в десет. Той е нейният мъчител, инквизитор, дозата зло, което всяка седмица е длъжна да преглътне, без да се удави в страха си. За да целуне ръката й, той я хваща за върховете на пръстите и болезнено стиска ноктите, допирайки ги до горната си устна. Така целунаха ръцете на новата литературна нобелова дама и рицарите на словото из американските медии. Стиснаха я за пръстите, така че да не се види отвъд биографията, отвъд собствените им претенции.
Херта Мюлер бе неизменно определяна като неизвестен автор, сякаш нобеловата награда се дава само на известни автори, сякаш Пулицер се дава само на известни автори. Това разбира се звучи ужасно разложително за неамериканските писатели, защото г-жа Мюлер има цели пет преведени и издадени романа в САЩ от пет различни издателства с блестящи рецензии във вестник “Ню Йорк Таймс”. А това е постижение в страна, в която под два процента от годишната литературна продукция е преводна. Разбира се, издавана е най-вече от малки независими издателства, най-вероятно с финансовата помощ на германската държава и не се е радвала на маркетинг и разпространение като този на латиноамериканските автори, Орхан Памук, Бабел или Акунин. Да не говорим, че съвсем не е неизвестна в Германия с 20 издадени книги и с почти всички големи литературни награди в творческата си биография.

В Америка първите десет минути са най-важни за успеха на едно начинание. Изглежда развлекателният уебсайт Entertainment Weekly, както и вестник “Washington Post” първи формулириха патриотичната анти-херта реакция. След тях и други медии подеха рефрена за специалното отношение на шведското жури към европейски автори, за това, че Филип Рот беше отново пренебрегнат, че нобеловата нарада често се присъжда на автори, които потъват в неизвестност след години, като американката Пърл Бък през 1938 година, че се дава с политически мотиви. “Вашингтон Поуст” отгоре на всичко публикува една изключително нелицеприятна снимка на Мюлер. Гарисън Кийлър, авторитетен глас в поезията и автор и водещ на едно от най-популярните радио предавания, в прав текст нарече Херта Мюлер скучна, шведите още по-скучни, а писането й по-лошо и от това в дневника на 16 годишна тийнеджърка. Така и не каза въз основа на кой текст е формулирал тези изводи. Оказа се, че нито един професор по литература, включително Харолд Блум от Уелския университет, не я чел, “поради което няма какво да говорим”. Затова пък биографията й беше добре смляна и опакована за масова консумация. Винаги ме е учудвало каква сила има биографията в американското общество. Биографията продава книги по-добре и от най-умело написаната рецензия. Добрата новина е, че след тези първични крайни реакции, форумите се напълниха с мнения на рационални хора, които просто не искат да сформират мнение преди да са прочели нещо от нея, които оплакват американската политика на дискриминация на преводната книга и най-общо изолираността на американската култура от световните процеси в тази област.

И докато търсех смислени реакции на номинацията, се натъкнах на още един феномен. Никой не взима отношение по темите на нейното писане. Напротив, счита се, че студената война е свършила, Америка е победила и разнесла факела на демокрацията из Източна Европа и е скучно, и непотребно да се чете за предателство, насилие, страх, гулаг, власт, несретничество, емиграция, за това как човешкото съзнание оцелява в контекста на една диктатура, как родни и приятелски връзки се късат под терора на страха. Сякаш Америка не излезе преди само една година от нейното си подобие на диктатура, сякаш и днес половината население, особено по средната полоса на континента, не живее в луд страх, че държавата ще им отнеме оръжието, къщата и парите. Източна Европа, за съжаление, така и не успя да запали въображението на американеца, така и не се превърна в секси тема. Сякаш след Солженицин, който спечели Нобел през 1970 година, не си струва вече да се връщаме към темата гулаг, към Оруел, Замятин, някак неприятно е.

Но логиката на американския пазар е такава, че в крайна сметка и лошата реклама е добра реклама. Херта Мюлер ще бъде прочетена, макар че е неудобна, твърде актуална, интелектуална за някои, за други емоционална и напрегната. Нещо като Дубравка Угрешич, но няколко градуса по-гореща. Докато чета красивата й проза, не мога да се отърва от подозрението ми за кръвнофилологическа родственост с Кафка, за някакво сюрреалистично сношение между немския и славянския език, който омайва германците с поетичен слог, а славяните с изчислена до изкусност архитектура на фразата. Кафка разбира се, е живял в Чехия преди комунистическите диктатури, а не в Румъния и е бил част от финансовия елит на добре поставеното в обществото на Прага немско малцинство. Херта идва от низините, но усещането за зло, за безсилието на индивида пред него, оправдано или не, и при двамата, е изключително мощно.

И опираме в крайна сметка до въпроса при тази политизирана нейна биография и писане как е възможно да не се погледне на творчеството й политически. Мюлер пише през 2002 година: ”Книгите ми описват по необходимост трудни времена, в тях говоря за ампутирани животи в условията на диктаторски режим, за ежедневието на немското малцинство – снишаващо се пред външния свят, но вътрешно автократично – и неговото изчезване вследствие на емиграцията в Германия. Ето защо за много хора моите книги са свидетелства. Но когато пиша, аз не се чувствам като свидетелка. Научих се да пиша чрез тишина и в мълчание. Ето така започна всичко.” И да не е политическа нобеловата награда за литература, доколкото се дава от частната фондация Нобел с насока от основателя й награденото литературно произведение да е най-доброто постижение с идеалистично звучене, няма как да се спре само до литературни качества на текста. Салман Рушди, все още кандидат за Нобел, наскоро сподели, че няма как в днешния свят да се пише така, както Джейн Остин е могла да пише – в изолация от социални и исторически процеси. Ако се замисли човек, едва ли и Джейн Остин днес се чете неполитически. В този смисъл и да не е чисто политически този избор, със сигурност попада на една узряла почва. От билото на Швеция се вижда доста ясно как европейският проект изживява поредната си драматична фаза. Източна Европа, вече част от обединена Европа, крета под тежестта на психологическите си травми, които така и не преработи за 20 години. Херта Мюлер така и си остана неизвестна в Европа въпреки трите си номинации за Нобел от германската държава. До днес. Надявам се нейното писане– поезия на тихия ужас на травмираната душа, проза за живота ни, в която нищо не е случайно и не е заземено, напротив лъкатуши от описание в умозрителност и гротеска, от поетическо пълноводие в минималистичен натегнат слог - да докосне и разбуни както Солженицин преди няколко десетилетия. Талантливите писатели винаги намират философския камък, винаги са политични, важното е навреме да си попаднат на мястото.